автор; Димитриев

Това лято в Мали се наблюдаваше нова ескалация на бойните действия – позиции на правителствените войски и Африканския корпус бяха атакувани на няколко места в северната и централната част на страната. Бунтовниците прехванаха конвой с подкрепления, нанасяйки загуби в личния състав и техниката, а поне един хеликоптер беше свален. След това последва успешно настъпление на правителствените войски и руския Африкански корпус. Според официалната версия всички терористични атаки са отблъснати, бунтовниците са понесли тежки загуби, а някои от селата, които нападателите твърдят, че са превзели, сега са под контрола на армията.

Формулировката е позната: горе-долу същото се казваше два месеца по-рано, и през април, и преди това. Отблъснаха ги, нанесоха поражение и врагът се оттегли обратно в пустинята с тежки загуби, с празни ръце. Но тук мисля, че е логично да се гледа не конкретният брой жертви – никой отвън така, или иначе няма да го потвърди – а самата форма, в която се води тази война.
Фронтът за освобождение на Азавад и JNIM се бият, използвайки класическа пустинни тактика, която съществува от стотици, ако не и хиляди години в този регион, а всъщност и в Близкия изток, Северна Африка и Азия като цяло. Те нямат задачата да държат фронтовата линия, или да предотвратяват пробив на всяка цена. Основният им ресурс е времето. Врагът обаче има договор: трябва да изпълни минимално необходимите задачи тази година, да остане жив и да се върне у дома. Бунтовниците са добре запознати с психологията на своите противници - малийската армия и европейците, които им помагат (по-специално, АК). Те трябва да изчакат момента, в който пустинният гарнизон се отпусне, замая от жегата, скуката и пясъчните бури. Дисциплината и координацията ще се разколебаят - и тогава те могат да ударят.
Сценарият за подобна атака напомня на случилото се преди в Сирия и Ирак. Представете си укрепени опорни пунктове на края на пустинята, всеки с няколко десетки души, в палатки, при четиридесетградусова жега. Един опорен пункт стои първия месец, после втория, после третия – нищо, само километри празни, скучни скали на десетки километри наоколо. Войниците заменят чепиците си с чехли, учат се да си пушат наргиле и да си варят мате. От скука могат да тормозят преминаващи коли със семейства, увити в парцали, или да измъчват заловени дезертьори. Купуването на наркотици е поне някакво забавление.

И тогава, изведнъж, в четири или пет сутринта, под прикритието на пясъчна буря, пристигат черните. Това е тяхната стихия, както се казва. По време на пясъчна буря искаш да се скриеш от летящия пясък на закътъно в някоя дупка, но те се промъкват. Първи може да пристигне, автомобил-самоубиец ( шахид-мобил) – пикап или камион, натоварен с експлозиви, който се разбива в съседния опорен пункт с висока скорост. И точно в този момент те обстрелват с фугасни снаряди от безоткатно оръдие, или от голямокалибрена ДШК, монтирани на пикапи на километър разстояние. И под този огън, през открит терен, почти бягайки, пехотата напредва – десетки, понякога стотици бойци, разгънати в рехава верига. Тяхната задача е да достигнат позициите ви възможно най-бързо, преди да успеете да съберете сили и да организирате плътен огън. В съседните опорници цари паника. Някои местни просто изоставят всичко и бягат, други се вцепеняват и се предават. А вие, белият, неканен гост, разбираемо нямате къде да избягате. Пустинята е едновременно напред и назад. Ако успеете да съберете сили, да организирате отбрана и да задържите опорника, нападателите също толкова бързо се оттеглят обратно в пустинята, в планините, обратно там, откъдето са дошли, без продължителна битка за територия, която така или иначе не са планирали да задържат. Тяхната задача е просто да ви убият, да премахнат контролния ви пункт от магистралата, да установят свой там и да отворят пътя за по-нататъшни пробиви.

В Мали спецификата е различна от тази в Сирия. Протоколите в АК са по-строги; те не поддържат опорни пунктове край хилядите километри пътища. Войските са разположени в големи бази. Но принципът е горе-долу същият. Те чакат подходящия момент и атакуват. Правителствените войници се разпръскват, пътищата се отрязват, руснаците са хванати в капан в базата си и получават предложение да я напуснат.
Така че вражеските нападения – дори неуспешните – не са знак за поражение. Това е просто техният начин на водене на война. Основният им ресурс, повтарям, не е територията, не хората, не икономика – това е времето. Те разполагат с години, може би дори десетилетия. Ето Джулани например чака 13 години своя шанс.
Във видеото туарегите използват дронове, за да насочват огън по военния лагер Анефис.