В края на XV век, да бъдеш рицар на бойното поле вече не било толкова безгрижно, нито весело, нито престижно, още по-малко безопасно и безпроблемно. Появата на първите огнестрелни оръжия, въпреки тогавашните им несъвършенства и недостатъци започнала да дава своето отражение на бойното поле. Времената ( в продължение на векове), когато тежката кавалерия безчинствала на бойното поле и газела слабовъоръжената пехота като тревата преди сенокос, започнали да отминават. Първите аркебузи пробивали и най-дебелите и тежки рицарски брони, и го правели от разстояние, когато стрелците били недосегаеми за оръжието на тежката кавалерия. Това постепенно снижило устрема и ефективността на кавалерийската атака срещу строя на пехотата. Скъпоструващото рицарско оръжие, снаряжение и обмундирование ограничавало числеността на тежката кавалерия, докато обратно – значително по-евтиното похотно въоръжение започнало да масовизира нейния състав, и да влива в редовете и все по-вече бойци. Отначало това било градското занаятчийско опълчение, което изобретило и произвеждало новият вид оръжие, после към него започнало да се присъединява селското, и бедното и разорено благородническо съсловие. Тежките и неточни аркебузи отстъпвали в далекобойността и примереността на изстрела, които имали арбалета и бойния лък, но за да се обучи да борави с новото оръжие, стрелецът с огнестрелът се нуждаел от много по-малко време и подготовка. Постепенно издръжката на пехотата станала по-изгодна финансово и по-икономична за владетелите и управителите, и те започнали да се отказват от услугите на тежките бронирани конници.
Артилерията разрушавала най-дебелите каменни стени на замъците и крепостите. Същата тази артилерия, използвана пък за отбраната им, позволявала да се защитят градските стени, и крепостните мортири разрушавали всяка обсадна техника.
Виждайки предимствата, които дава барута, оръжейниците започнали да усъвършенстват практичното приложение на огнестрелното оръжие. След като жителите на град Пистоя се изхитрили да направят по-малки, къси и по-леки аркебузи, които да се ползват само с едната ръка, и освобождават другата за различни дейности, това дало шанс на кавалериата също да се намеси в използването на огнестрела и да търси свое място под сиянието на барутното зарево. Новите малки огнестрели започнали постоянно да се модернизират и усъвършенстват и получили названието на нов клас барутно оръжие – пистолетите.

Приблизително по това време Леонардо да Винчи изобретява колесният запалващ механизъм, който практичните и сръчни занаятчии, започнали да прилагат при производствоото на пистолетите. Това ново оръжие позволило да се съчетае бойното приложение на европейскит конен рицар и азиатския стрелец, Възникнал нов род войска, който бил наречен „рейтари“.

До това време кавалерията не използвала още огнестрелното оръжие, тъй като стрелбата с фитилното оръжие изисквала да се действа с две ръце. Новият колесен запалващ механизъм позволявал напълно зареденият пистолетът да бъде прибран в кобура. Кобурът бил прикрепен към предната част на седлото и позволявал пистолетът да се извади по всяко време и да се натисне спусъкът.
Новият клас огнестрел бил далече от „чудо-оръжието“. Ефективният обсег на изстрела достигал около 10-15 метра, а предните редици на пехотата често били добре бронирани. За да се пробие бронята им, се налагало да се стреля почти от упор, от три-четири метра.
Тези технически характеристики на оръжието наложили нова тактика на бойното поле, за да се максимизира неговата ефективност. Така възниква прийомът „КАРАКОЛЕ“. Днес се спори кой точно род войски е започнал да го използва първи – пехотата, или кавалерията? Произходът на термина произхожда от изпанската дума за „охлюв“. Той е останал и се е утвърдил, заради особеността на прийома прилаган от конницата. Но това, че кавалериата се оказва „кръстница“ на тази тактика, съвсем не означава, че е неин родител. Споровете сред военните теоретици продължават и днес, почти като спора за първенството на яйцето, или кокошката. Явно в някои армии са започнали първо да го прилагат първо пехотинците, а в други – конниците. Каква е асоциацията в случая с охлюва. Тя не е свързана толкова със забавяне темпа на придвижване на кавалериата, колкото с маньовъра и на бойното поле, наподобяващ въртяща се спирала – от тук асоциацията със спираловидната черупка на охлюва.

Тактиката на рейтарите на принципа „КАРАКОЛЕ“ се състояла в следното:
Конницата се строявала в дълбока колона. Строят достигал до 15-20 реда един зад друг. Първата верига кавалеристи препускала към строя на пехотата и точно пред самите остриета на пехотинските пики давала първия залп с пистолетите. После кавалеристите захождали вляво, или вдясно, а понякога се разделяла на две – едните захождали наляво, другите надясно. Препускали обратно към своя строй и заемали място най-отзад. След това същото правела втората верига, после – третата, докато се завърти целият строй.

За да се осигури непрекъснатост на стрелбата, всеки конник имал поне 3 пистолета, а понякога и до 5-6. След като изпразвали пистолетите си, рейтарите, изчаквали реда на своята верига и през това врееме, докато другите вериги стреляли, те зареждали своите пистолети. Но много често динамиката на боя не позволявала презареждането, защото обстановката на бойното поле се променяла, и се налагало кавалерията да изпълнява и други команди и задачи, след като е поразила достатъчна част от пехотата.

За воденето на близък бой, рейтарите запазили част от хладното си въоръжение:
ползвали основно «Reitschwert» - мечът на конника. Той бил по-лек в сравнение с традиционния меч, но по-тежък от шпагата. Имал по-широко острие, и добре развит ефес, който надеждно защитавал ръката. Хладното оръжие било нужно за завършващата част на боя, когато трябвало да се проведе победоносната атака. След като похатата понесяла чудовищни загуби от непрестанния обстрел и нарушавала строя си, или даже част от нея се разбягала, тогава рейтарите се втурвали с извадени мечове, сечели и тъпчели разпръснатите пехотинци сеейки паника.
Като пример за поодобно прилагане на кароколе се ползва битката при Дрьо по време на френските Религиозни войни, от 1562 г. когато огнестрелноото оръжие вече се използва достатъчно масово. Накратко ще направим обзор на боя.
Кралската католическа войска имала в състава си 16 500 пехотинци и 2 500 кавалеристи. Особено място сред нея заемала швейцарската пехота с численост 6 600 души. Хугенотите отстъпвали по численост в общите сили, но имали превъзходство в кавалерията. Армията им се състояла от 8 500 пехотинци и 4 500 кавалеристи. Хугенотите построили в челото на бойния си ред конницата съставена от френски жадарми и германски рейтари, а във втора линия поставили пехотата състояща се от французи и германски ландскнехти. Католическата армия била командвана от триумвирата – кралския конетабъл маршал Дьо Монморанси, херцог Дьо Гиз и маршал маркиз Сен Андре. Командването на хугенотите възглавявали принц Дьо Конде и адмирал Колини.
Мястото на сражението представлявало обширно поле, което давало възможност на кавалерията свободно да маневрира и да се разгръща. Първите два часа двете армии стояли построени една срещу друга, изучавайки се взаимно. И едната и другата страна имала свои роднини и близки, които се намирали в строя на противника. В края на краищата по-малобройната армия на хугенотите рфешила да вземе инициативата и да атакува. Рейтарите на хугенотите подложили на унищожителен обстрел левият фланг на католиците, след което френските конни жандарми атакували с хладно оръжие и разпръснали цялото крило на кралската войска. В настъпилата суматоха католическата пехота се разпръснала, а формалният главнокомандващ – конетабълът маршл Дьо Монморанси попаднал в плен. Въодушевени от успеха, конниците на хугенотите се хвърлили да гарбят католическия обоз, мислейки, че вече са победили. В центъра на бойния ред на католиците обаче се намирала швейцарската пехота. Тя също била подложена на силен обстрел от протестантската кавалери и понесла тежки загуби. Обаче швейцарските алебардисти и пикинери удържали кавалириският устрем и го отбили, след което контратакували хугенотските ландскнехти намиращи се във втора линия. През това време, херцог Дьо Гиз и маршал Сен Андре, хвърлили в боя своята конница, която стояла на десния фланг. Този път католическите кавалеристи устроили огневи вал в стил „караколе“ на хугенотската пехота. Нейната кавалерия, която успешно се била справила преди това на левия католически фланг, този път не могла да и помогне. Хугенотските кавалеристи в центъра били растроени от упоритата съпротива на швейцарците. Когато католическата кавалериа атакувала, слабите ландскнехти започнали да отстъпват, и в този етап на боя, командващият хугенотите – принц Дьо Конде бил пленен. Католическата армия завладяла полесражението. Хугенотите се оттеглили към близкото село Бленвил. Тук техните рейтари се прегрупирали и отново атакуали католическата войска. Насреща им излезли кралските жандарми, но били разбити, и тук загинал водещият ги в боя маршал Сен Андре. В това време католическата пехота командвана от херцог Дьо Гиз, в чийто състав влизали остатъците от швейцарската пехота, гасконци и испанци, спряла хугенотската кавалерия с огъня от аркебузите. Сега пехотата обстреляла вихрено конницата. През това време херцог Дьо Гиз успял да събере разпокъсаната си кавалерия и се приготвил да атакува за трети път. Адмирал Колини, който поел командването на хугенотите, преценил ситуацията, и за да избегне очертаващия се разгром, заповядал протестантската армия да отстъпи към Орлеан. Католииците дали в битката 4 000 убити, хугенотите – 3 000 убити и 1 500 пленени. Католиците изгубили 800 убити кавалеристи, сред които много дворяни, което дало отражение в ръководството на политическия елит от една страна, а от друга забавило настъплението към Орлеан със седем седмици. В битката при Дрьо най-успешно водили бойните действия швейцарските пехотинци, и рейтарите, и тежката конница. Непрекъснатият огън нанесъл най-големи загуби.

Във Франция от 30-е години на XVI век към всяка рота конни жандарми ( ротата по това време нямала нищо общо с броя на сегашната рота, при създаването и във Франция през 15 век тя наброявала 600 души, след това нарастнала до 900, а често пъти надхвърляла няколко хиляди души) се придавали по 50 конни аркебузиери, кото можели да водят бой в пеши и конен строй. През третата четвърт на същото столетие се появил и термин за тези стрелци – нарекли ги „драгуни“. Драгуни започнали да наричат спешената кавалерия. Жандармите в тежко защитно снаряжение оковани в доспехи, както и преди, съставлявали тежката кавалерия. Те имали на въоръжение пика и меч, а по-късно получили и пистолет.

Сега да припомним как използва тактическия прийом „КАРАКОЛЕ“ пехотата. Защото именно тя е довела този спомен до наши дни, и с негова помощ започва да се утвърждава като „царицата на бойното поле“. Именно пехотата започва да диктува модата и нововъведенията в тактиката през следващите векове.
През XVI век испанците усъвършенстват аркебуза, подобряват балистическите му свойства и той получава новото име „мускет“. Новото оръжие, в сравнение с аркебуза, има по-голям калибър и по-голяма дължина. Калибъра на мускета достига до 23 мм. Дължината му – до 1,8 метра, масата – от 8 до 10 кг. куршумът тежал 50-60 грама.

Изстрелът от мускета имал по-голяма пробивна сила, но тъй като това оръжие било по-тежко, то стрелбата от него се водела с помощта на бипие (фр.) бипод (анг.) сошка (рус.) или както бихме казали на български – двунога. Но за разлика от съвременните двуноги на каречниците и снайперските винтовки, двуногата на мускета била обърната наобратно. Тя имала един дълъг крак, често дървен, или от лек метал, който в горната си част завършвал с метален овален чатал, на който често се подпирала ложата на мускета, за да се води по-точна стрелба. Често пъти мускетарите използвали така нареченото „шведско перо“, което можела да служи като хладно оръжие при самозащита в близък бой. Шведското перо представлявало метално острие, което било продължение на едната част на чатала на двуногата.

В московското царство често пъти вместо двунога, стрелците използвали хладното оръжие „бердич“, което било по-пригодно за самоотбрана в близък бой.

Дължината на двуногата се определяла според ръста на стрелеца, обикновено около 1,2-1,4 м. Долният и край бил заострен и се забивал в земята. Мускетът бил с фитилен затвор, имал дървен шомпол. Дистанцията на стрелбата с мускет нарастнала до 200-300 метра. Куршумът му пробивал и най-дебелите и тежки доспехи, което се оказало решаващо в борбата с тежката кавалерия. Скорострелността на мускета обаче оставала слаба, и в момента на презареждането, стрелецът се оказвал баззащитен. Пред командвашите новите армии възникнали два проблема: първият – как да осигурят непрекъснат огън на стрелбата, и вторият – как да защитят мускетаря от противниковата конница и кавалерия? Първият проблем разрешили с прилагането на „караколе“ от стрелците. А вторият – с помощта на съвместното строяване на мускетари и пикинери. През първата четвърт на XVI век към всяка рота пикинери обикновено се придавали по 10-20 мускетаря. След това числото на мускетарите постоянно нараствало, и към края на века те съставлявали вече половината от пехотата.
Пикинерите били въоръжени с пика и шпага. Швейцарските пехотинци ползвали пика с дължина 3 м. а немските ландскнехти ползвали по-дълги - до 5м. Швейцарската пехота пренебрегвала защитните доспехи. Тя залагала на подвижността, гъвкавостта и маневреността, в които били тренирани жителите на кантоните, които често воювали и на пресечен планински терен. Испанските пикинери ползвали метални нагръдници, шлемове, набедреници и наколенници, налакътници и бронирани ръкавици. Мускетарите нямали защитна броня, а за самоотбрана ползвали шпага.

Пехотното караколе често представлявало строй от 10 редици. В боя, първата редица давала залп, разделяла се на две части и захождала откъм двата фланга в тила на строя, където зареждала мускетите си. Същият маньовър повтаряли втората, третата, четвъртата и останалите редици. Така, докато дойдел отново реда на първата редица, мускетарите в нея вече успявали да заредят оръжието си.

По този начин се давало възможност да се води непрекъснат огън, независимо от бавното зареждане на мускетите. Според обстановката на бойното поле, мускетарите можели да изпълняват контрамарша на караколето не само назад, но също напред и дори флангово. Това позволявало не просто пасивна отбрана на пехотата, но и давало възможност, макар и бавно, да настъпва, или да маневрира в друго направление.

Караколе изиграло огромна роля в строевата подготовка и синхрона на пехотата и повишило военната дисциплина. За да се изпълнят тези престроявания, още повече на бойното поле, било нужно много добро обучение. В армията започнала да се внедрява строевата подготовка, която изработила необходимата точност, бързина, синхрон и дисциплинирала бойците.

Испанците не само въвели прийомът за водене на бой „КАРАКОЛЕ“, но въобще придали на пехотата нов характер. Важен съществен елемент в нейното използване било взаимодействието между пикинерите и мускетарите. Първо аркебузерите, а след това и мускетарите се оказали беззащитни при атаката на вражеската конница, затова те трябвало да бъдат прикрити, или от своята конница, или от пикинерите. Мускетарският многоредичен строй бил заграден от пехота с пики. Обикновено при среща с противника, мускетарите давали залп и се укривали в квадратния строй на пикинерите, зад защитата на техните остриета. Често пъти строят на мускетарите, изпълняващи караколе бил придаван към фланговете на пикинерите, в качеството на „крила“. При всички тези построения, мускетарите изпълнявали второстепенна роля. Със своя огън те съдействали за началото на атаката, или контраатаката на пикинерите. Да решат основната задача при атаката на пикинерите, мускетарите още не можели. Самите стрелци се нуждаели от тяхната защита при атака на кавалерията. За прикриването на мускетарите, военните теоретици на XVI век измисляли различни форми на построение. Празни отвътре квадрати, ромбове, осмоъгълници и др. п. Но в един и същи бой всички тези фигури не можели да се применят, значение имала само една от тях.
В цялостност бойният ред се състоял от разнородни части – основните родове войска и различните и видове. Основата на бойният ред бил квадрата на пикинерите (наричан от испанците „терция“), мускетарите или обхващали пикинерите, или се строявали на фланговете им, конницата в плътен строй, по правило съставлявала едното, или и двете крила, на целият боен ред, артилерията пооръдийно, единично, заемала позиции пред фронта на строя.
Успехът на сражението вече зависел от умението да се осигури взаимодействие между родовете войски в различните съставни части на бойния строй. Нараснало значението на отделните командири по време на боя. Обучението на войската ставало все по-сложно.
През следващите векове плътността на огъня, модернизацията на стрелковото оръжие и построението на пехотата започнали да играят все по-важна роля. И всичко това се оказало движение, което започнало с първата стъпка наречена „КАРАКОЛЕ“.