През Първата световна война районът около Дойранското езеро е част от Македонския (Солунския) фронт. Българските позиции там се държат от 9-а пехотна Плевенска дивизия с командир Владимир Вазов, която още през пролетта на 1917 г. отбива британски атаки.
През септември 1918 г. Антантата подготвя общо настъпление. Срещу Дойран са насочени британският XII корпус с 22-ра и 26-а дивизия и 231 оръдия и гръцкият XVI корпус със Сярската и Критската дивизия – общо около 75 000 души, от които 45 672 британци и 29 328 гърци. Българските сили в сектора наброяват около 35 000 души със 122 оръдия.
На 18 септември британците атакуват укрепения хребет, известен при тях като Pip Ridge. Те превземат първата линия окопи, но са отблъснати от контраатаки. Гръцката Сярска дивизия за кратко пробива втората линия, но също е изтласкана. 66-а британска бригада губи 65% от състава си.
На 19 септември атаките са подновени и отново се провалят – 77-а бригада губи около половината си хора. Гръцките части, атакуващи през открит терен, са отблъснати със силен артилерийски, пушечен и картечен огън.
Загубите на съюзниците се оценяват на между 6559 и 7819 души (3155–3871 британци и 3404–3948 гърци), а българските – на 2726. Дойран е категорична отбранителна победа.
По-на запад обаче още на 15 септември френски и сръбски части пробиват фронта при Добро поле. Заплахата от обкръжение принуждава българите да изоставят непревзетите позиции при Дойран. На 29 септември 1918 г. в Солун е подписано примирие, с което България излиза от войната.
Дойран остава символ на парадокса на 1918 г.: войска, която печели своето сражение, губи войната заради пробив на друго място. Бившите противници също отдават почит на загиналите – в Стар Дойран днес има паметник на британската 22-ра дивизия.